Забравеният Анди Перо и неговият разказ за проект „Супермен „

Името на Анди Перо се появява в публичното пространство за първи път през 1998 г. Тогава на събиране на любителите на конспирации във Филаделфия авторът на редица книги за базата „Монтаук” – Престън Никълс, представя на жадната за сензации аудитория тридесетина годишния Анди Перо.

Неочакваният специален гост е представен като „Момчето от Монтаук” – оцелял участник в експериментите във военната база. Неговата шокираща изповед, включваща истории за пътуване във времето, извънземни, тайно правителство от „рептили” – гущероподобни извънземни, облечени като хора, експерименти за контрол на човешкото мислене и много други, бързо печели популярност.

Тази амалгама от конспиративни теории, в които Анди по своите собствени думи е участвал, е претворена в негова биография, която обаче не добива никаква популярност освен сред най-заклетите любители на конспирации.

Постепенно славата на „Момчето от Монтаук” залязва, а неговите изповеди са окачествени като слаб опит за спечелване на слава и пари от поредния псевдоучастник в тайни експерименти. Като капак на всичко това през 2000 година Анди Перо е обвинен от семейството си, че е откраднал автомобил и пари и е вкаран в затвора.

Лъжлива или не,историята на Анди Перо за кратко се превръща в една от най-горещите теми за любителите на мистерии и заговори. Затова накратко ще ви представим неговия разказ за събитията, случвали се във военната база „Монтаук”.


Историите на Анди Перо бързо печелят популярност сред любителите на конспирации и мистерии. Неговите приключения в базата „Монтаук” са превърнати в книги.

Анди Перо твърди, че е бил подложен насила на въздействия по програмата за контрол на ума “Проект Монарх” в базата „Монтаук”. Той твърди, че е бил създаден чрез комбинация от генетична манипулация, базираща се на травмата контрол над ума, и обучение по метода за умствен контрол на Хосе Силва – това е довело до неговите свръхчовешки постижения и пси-способности.

В допълнение към това Анди потвърждава, че е бил насилствено използван като наемен убиец за извършването на тайни убийства, както и в мисии, свързани с проекта „Монтаук”, като например за извършване на пътувания във времето.

Ето в съкратен вариант и изповедта на Анди Перо:

Роден съм в град Фалон, щата Невада, през ноември, 1969 г. По това време баща ми беше командир-лейтенант в Морската въздушна база там. Първите ми преживявания датират от времето, когато бях на две и половина години. Имам проблясъци в паметта за измъчвания още на двегодишна възраст, по време на които бивах подлаган на шокови манипулации с игли, вкарани в ушите и гениталите ми.

Това, което те (контролиращите) правят, е, че използват травма, за да отделят ума от тялото и да разделят ума на няколко части, които по-късно могат да бъдат програмирани да правят неща от класа на свръхчовешките постижения.

По принцип те изключват всички нормални мозъчни импулси, емоции и онова, което обикновено е там, а след това ги препрограмират отново. Това се прави с цел да се отстрани страхът така, че когато ти програмират нови способности, да не реагираш с обичайното и инстинктивно „Не мога, страхувам се…“. Програмират те да действаш, а не да мислиш.

Основното е, че те третират и програмират ума ти така, сякаш е компютър. Един от моите манипулиращи, който се опита да промие мозъка ми и да ме накара да повярвам, че ми е баща, беше по принцип нацист. Аз му дадох прякора Адолф, защото изглеждаше като ариец.

След Втората световна война много нацистки учени бяха доведени в САЩ чрез нашата “Интелиджънс Къмюнити”, която преди това работеше във връзка с контрола над ума в концентрационните лагери. Вярвам, че те са останки от нацистката партия, която работи съвместно с различни клонове на американското правителство и военните.


След като прекарва няколко месеца в затвора, днес Анди Перо сякаш е забравен от стотиците, повярвали на неговите думи.

Когато бях тийнейджър, майка ми ме записа в курс по контрол на ума по метода на Хосе Силва с цел постигане на самолечение, релаксация, визуализация, огъване на лъжици със силата на ума и други подобни. Това е и времето, когато видях двамата военни, които периодично ме посещаваха в детството ми, особено по време на спортни събития.

Аз се представях изключително добре в курса по контрол на ума по метода на Силва, и то до такава степен, че двамата военни се приближиха до мен и казаха: „Разбрахме, че имаш много специални способности. Някой ден ще работиш за нас.”

По онова време нe разбрах какво имаха предвид, но впоследствие двамата се появяваха през цялото ми обучение, през всичките години в колежа. Разбира се, аз не осъзнавах това, докато спомените ми не се върнаха. Справях се много добре със спорта и демонстрирах гениални резултати на теста за интелигентност. Въпреки това, когато бях около двайсетте, заеквах толкова зле, че трудно можех да кажа цяло изречение – сега съм сигурен, че заекването се дължеше на електрошоковата терапия.

Спомням си, че бях подлаган на електрошок много пъти когато ме поставяха в затворен воден резервоар и ме караха да дишам под водата. В резултат се давих няколко пъти и се възстановявах единствено поради това, че си бях изградил мислено басейн за лекуване.

Научих се да изграждам своя собствена умствена лаборатория по метода на Силва – натъпкана със свръхмощен басейн за лечение, който можеше за излекува всяко нараняване. Бях принуждаван да продължавам страданията отвъд всичко, което можете да повярвате, за да постигна свръхчовешки постижения с оглед на силата и способността за оцеляване.

Треньорите ме въвеждаха в транс, в който ми казваха, че мога да скоча от стълба с минимална височина. В ума си вярвах, че скачам само от табуретка или ниска стълба. В действителност постепенно ме караха да скачам от все по-големи височини – стигна се дотам, че успешно скачах от сгради и дори от самолет без парашут.

Когато ми контролираха ума, можех да правя това, което ме инструктираха, докато им вярвах. Можех да направя 200 или повече набирания в перфектна форма, понякога в продължение на около половин час, или докато ми кажеха да спра.

Вдигах уникални за човек с моето телосложение тежести, докато бях с контролиран ум в тренировъчната лаборатория, недалеч от Рочестер, Ню Йорк. При скоковете, които правех, беше сякаш падах като котка – спокойно и хладнокръвно, без никакъв страх, фокусиран като лазерен лъч единствено върху приземяването.