Тъжната история на Тасманийския вълк – тилацина (част 2)

Към Част 1 – ТУК. Тъжната история на Тасманийския вълк – тилацина …

Тилацините не били много големи – около 60 см високи и с дължина около 1,5 м. Великолепната им пясъчна козина била украсена с 12 черни ивици, които наподобявали окраската на тигър (HiddenTruth.site).

Тилацинът прекарвал деня в убежището си. Понякога тези животни били откривани да спят в хралупи на дървета, разположени на 4-5 метра над земята. Те ловували през нощта.

Тилацинът се хранел изключително с жива плячка. Бил толкова предирчив, че никога не се връщал при трупа на животното, което е убил, за втори път.

В зоологическите градини, повечето от тилацините дори отказвали да ядат размразено месо. Смята се, че този хищник е хващал плячката си от засада и я е убивал, като захапал основата на черепа. Котките ловуват по този начин, но не и кучетата.

Тилацините имали поразителната способност да си отварят устата на 120° – по-широко от всеки съвременен бозайник. Благодарение на тази способност, Тасманийският вълк, без да има дълги зъби, можел да нанесе фатален удар на жертвата си.

Имало моменти, когато тилацините гонели плячката си, но спринтьорските им способности не били добри. За сметка на това, те плували и се катерели по дърветата много по-добре от кучетата и котките. Освен това, понякога, преследвайки плячката си, тилацинът подскачал на задните си крака, като кенгуру. В същото време, дългата и мощна опашка му служила за равновесие.

Пълноценният живот на Тасманийските вълци бил нарушен от пристигането на имигранти от Европа в Тасмания, през 1788 г. В началото, основният брой колонисти били каторжници, а те не притеснявали тези животни. Когато обаче фермерите-скотовъди се присъединили към тях, тилацините били застрашени.

Не е известно защо животновъдите са решили, че това животно представлява опасност за техните стада. Нямало съобщения за случаи на атаки срещу агнета и овце от тилацин. Тилацините не се приближавали до стадата, които били пазени от кучета, а ловували в гората дивеч.

Въпреки това, фермерите, които не разбрали характера на тилацина, скоро му обявили безпощадна война. През целия 19-ти век, Тасманийските вълци били безпощадно изтребвани. Но, дори този активен лов не намалил особено броя му, което се доказва от факта, че през 80-те години на XIX век, десетки от тези животни били ловувани за зоологическите градини.

Четете още: Срещи на хора с гигантски калмари

В края на миналия век, в Тасмания избухва епидемия от кучешка чума. Оказва се, че много тилацини са податливи на това заболяване. И тъй като по това време популацията на тилацините била локализирана в един планински район на Централна Тасмания, не е изненадващо, че до началото на 20 век този хищник е бил на прага на изчезването.

Случаят на последното убийство на тилацин от човек е от 1930 година. Шест години по-късно, последният екземпляр, който живеел в плен, умира. Оттогава, малцина са виждали тилацин. Има сведенията за хора, които са срещали Тасманийски вълк, чували са характерните му звуци или са откривали следите му.

Последният такъв случай е от 1978 г., въпреки, че след тази дата, лесничей твърди, че се е натъкнал на тилацин, а той е човек, добре запознат с животните.

През март 2005 г., австралийското списание The Bulletin обяви награда от 1,25 милиона долара за този, който улови жив тилацин. Уви, наградата все още не е получена от никого.

Три години по-късно, австралийските учени се опитват да създадат клонинг на Тасманийски вълк, използвайки генетичен материал от ембриони на този хищник, но повечето ДНК не били жизнеспособни, въпреки, че няколко гена на тилацин все още „живеят и работят“ в клетките на лабораторни мишки.

Всяка година има експедиции до центъра на Тасмания, но досега ентусиастите не са успели да проучат изцяло района на последното убежище на Тасманийския вълк.

Много учени смятат, че тилацините са оцелели. Може би, затова в Червената книга на МСОП този вид все още е в раздел „застрашен“, а не в „изчезнали“. Оптимистите обаче стават все по-малко с всяка изминала година.

Вярно е, че наскоро се появи версията, че Тасманийският вълк може би е оцелял на малки острови в близост до Нова Гвинея. Останките на тилацини, които са на възраст около 3000 години, често се намират в този регион, а много от тях все още не са проучени от учените.

Може с увереност да се каже, че тилацинът е унищожен от човешкото невежество. Ако фермерите са знаели, че този хищник не представлява опасност за овцете им и ако са ваксинирали кучетата си против чума, тогава може би тилацинът не само е щял да оцелее, но и е щял да помогне на австралийците да се справят с нашествието от зайци.

Дано тъжната история на Тасманийския вълк да послужи на човечеството като добър урок, същността на който е, че светът на дивата природа е изключително крехък и уязвим, така че не може да се нахлува в него, без да вземат предвид последиците от това.

Ако този урок не бъде научен, в близко бъдеще, човешката раса ще сподели съдбата на Тасманийския вълк …